Животът никога не е бил константа. Днес си на дъното, утре летиш в облаците. Това е историята на Криси – мечтател обичащ да граби от живота с пълни шепи. За нея е или всичко, или нищо. Тя е живото доказателство, че колкото и далеч да си, родното място винаги е в сърцето ти. И че рано или късно, имаш нужда да се върнеш към корените си.

След повече от две десетилетия в Дубай, тя се завръща, за да отвори собствен салон за красота. Самата тя – маникюрист, а нейният съпруг – фризьор. Всеки ден посрещат клиентите си с топли усмивки, силни прегръдки, топъл чай и купища сладки. И времето лети ли, лети.“ Longue 18“ за по-малко от година, се превърна в любимото място на множество хора. Как Криси се е превърнала в човека, който е днес, и през какво е минала, за да стигне до тук, ще разберем в следващите редове.

Въпрос: Здравей. Нека първо те представим. Коя си ти, на колко си и откъде си?

Отговор : Аз съм Кристина Иванова Илиева, от Велико Търново, и съм родена на 18 ноември 1973 година.

Въпрос: Как реши, че ще заминеш за Дубай? Спонтанно ли се случи или нещо конкретно те отведе там?

Отговор: Живяла съм цели 22 години в Дубай. Моя бивша колежка беше заминала да работи там. Беше си дошла за една ваканция и аз се впечатлих – беше се издигнала като личност, изглеждаше по-щастлива, по-уверена. Така с нейна помощ реших да подам документи за хотела, в който тя работеше. Ей така, да пробвам. Всичко премина успешно и на 23 септември 1999 година се приземих в Дубай.

Въпрос: Беше ли трудно в началото? Знаеше ли език?

Отговор: Знаех два езика – свободно разговарях на немски и руски. Но английският ми беше на базово ниво, а там това е основен език. Тогава започнах да го уча, но в това време ме грабна и арабският. Започнах да уча двата езика заедно, а колегите ми се подиграваха, че аз още английски не знам, арабски съм тръгнала да уча.

Въпрос: Веднага щом пристигна ли започна работа?

Отговор: Да, още с кацането ни посрещнаха на летището. Веднага ни заведоха в хотела, в който щяхме да работим. Бях с още 5 българки – 2 на рецепция, останалите 3 бяхме сервитьорки.

Въпрос: Кои черти на арабската култура те изненадаха най-много? Какви бяха първите ти впечатления?

Отговор: Първото нещо, което ми направи впечатление е, че всичко е бяло – сгради, дрехи, коли. Обясниха ми, че е заради силното слънцето. Ако всичко е в тъмни нюанси слънцето го нагрява. Въпреки това има едно изключение – предимно мъжете се обличат в бяло, а жените в черно. И винаги съм се чудела защо жените трябва да бъдат така силно облъчени от слънцето. Много ме впечатли колко много държат на религията си. За тях семейството е на първо място. Уважават инвалидите и чуждото мнение, много са гостоприемни и любезни. Нещо, което направо си ме шокира, беше климатът. Със слизането от самолета ме лъхна 40-градусова жега и страшна влага. Направо не можех да дишам.

Въпрос: Тъй като засегна религията, а и към това беше насочен следващият ми въпрос – беше ли твоята религия, като православна християнка, проблем за тамошните и попречи ли ти?

Отговор: Абсолютно не! Те уважават всички религии, които си имат свещена книга – всички истински религии, а не тези, които просто си имат разни лидери, не разни учения и култове. За мен като православна християнка в арабския свят не беше абсолютно никакъв проблем, в какъвто и да е аспект. А по-късно по собствено желание приех и исляма.

Въпрос: Там срещаш и съпруга си – Тахер. Как се запознахте?

Отговор: Ха! Интересно. Всъщност там не излизах много. Един ден една от колежките ни имаше рожден ден и нейният приятел – пилот, щеше да се върне от полет същия ден. Тя ни помоли да изчакаме с нея и отидохме на заведението, в което тя щеше да празнува. На няколко маси встрани от нас имаше група момчета, които празнуваха друг рожден ден. Изведнъж вратата се отваря, Тахер влиза, и аз казах на приятелките си : „О, този го познавам!“. Никой не ми повярва разбира се, а аз всъщност не знаех кой е. Просто бях сигурна, че съм го виждала. Обменихме контакти тогава и магията се случи сама. Септември 2001 година.

Въпрос: Как от сервитьор стана стюардеса?

Отговор: Работих като сервитьор цели 2 години и половина. След това започнах в търговски център, където всъщност и събрах смелост да подам документи за стюардеса. Интервюто премина успешно и имах само една спънка – татуировката ми на крака, която ме накарах да махна Интервюто се проведе през ноември 2002, а официално постъпих като стюардеса на 26 юни 2003 година.

Въпрос: Какво е чувството да видиш целия свят от облаците? Имаш ли любима дестинация и колко държави си посетила?

Отговор: Посетила съм 144 държави. Труден въпрос е коя ми е любимата дестинация, защото всяка страна си има предимства и недостатъци. Нямам любима държава – всяка ме впечатлява с нещо. Обичам да пазарувам в Лондон, да се разхождам в Ню Йорк или да съм на масаж в Малайзия. Най-много ме впечатли Африка обаче. Много бедни държави, но с най-страхотните хора – цветни, веслеи, дружелюбни. Да видиш света от облаците е магично. Докато пътувах много обичах да наблюдавам, когато минаваме над населено място. „Философствах“ си наум – от птиче око не се вижда ни едно човешко същество на улицата. Толкова сме малки в очите на Господ, толкова маловажни. А долу, на улиците, всички се пъчат и се имат за повече от останалите. Всички са толкова заблудени.

Въпрос: Самоопределяш ли се като приключенец и смяташ ли, че ако не ти се беше отворила възможност да заминеш точно за Дубай щеше да останеш в България?

Отговор: О, аз обожавам да пътувам, определено съм приключенец. Дори в момента, това е единият от проблемите ми – със собствен бизнес не ми се отваря възможност да пътувам, носталгично ми е дори. Определено щях да си намеря оправдание да отлетя някъде ако не ми се беше отворила възможност да отида в Дубай. Като малка сядах на балкона, наблюдавах самолетите и завиждах тайно на пасасжерите. Фантазирам си, че ако някой ден спечеля много пари, с голяма част от тях ще пътувам със семейството си.

Въпрос: Можеш ли да опишеш Дубай в най-добрата му светлина само с 3 думи?

Отговор: Космополитен, напреднал, грандиозен. Всичко е ненормално, от красиво по-красиво и всичко е чисто. Ох, това са повече от 3 май, ха-ха. Дубай не може да се определи само с 3 думи. Миналата седмица изведнъж много ми залипсва мястото. Рутината, хората.

Въпрос: Говориш за Дубай с много любов. Какво тогава те накара да се върнеш?

Отговор: Много фактори всъщност. Най-основното беше, че съм омъжена за египтянин, мюсюлманин. В арабската култура женита са уважавани – да, но имат ограничени привилегии. И това почна да ми се налага, а аз не мога да бъда притискана, аз съм независима, а там се очакваше да завися от него. Знаех, че в България няма да може да ми налага такъв контрол. В Дубай така се очаква от него, но не и тук. Друга причина е COVID-19. Правителството принуди всички да се ваксинират. Аз и съпругът ми сме ваксинирани – наложи ни се заради работа. Но децата ни трябваше да се ваксинират, за да се върнат на училище. Те не пожелаха да си поставят ваксини, а аз не бих ги притиснала.

Въпрос: Знаеше ли, че ще станеш маникюрист, и как се стигна до отварянето на „Longue 18“? Защо избра точно числото 18?

Отговор: За мен беше достатъчно да се върна в България. Предложих на съпруга си да остане в Дубай ако иска, но за него семейството е всичко, така че ето ни заедно тук. Първите 6 месеца се чудехме с какво да се занимаваме, не знаех накъде да се насоча в България след 22 години отсъствие, не знаех какво пробива. Стана спонтанно. Колкото до 18-ката. Това е съдбоносното ми число, късметлийското. Датата на моя рожден ден, рождения ден на майка ми и на най-добрата ми приятелка. Започнах работа за Emirates Airline, когато компанията беше на 18 години и работих за тях 18 години. Имената на двете ми дъщери, на майка ми и на най-добрата ми приятелка започват с Р, а това е осемнадесетата буква в английската азбука. Също така сватбата ни с Тахер беше на 18 април.

Въпрос: Как се адаптира семейството ти?

Отговор: В началото много се притеснявах как хората тук ще приемат мъжа ми и децата ми. За щастие не срещнахме проблеми. Първите 2 месеца не си се отрази шокиращо, тогава бяхме дошли за лятната ваканция. Това беше преди категорично да решим да се преместим. Децата имаха очаквания за нов живот, разбира се. Повече се притеснявах за малката – тогава беше на 7 години и половина, тя има много специфичен характер. Но тя е много контактна и бързо си намери приятели. Много е щастлива. Обратно на това голямата ми дъщеря е интроверт и по-трудно създава контакти. Беше за кратко в местна гимназия, но обстановката я отблъсна. Сега кара онлайн уроци в американско училище.

Въпрос: Обичаш ли България и кои традиционни ястия ти липсваха най-много в Дубай?

Отговор: Нося България в сърцето си, горда съм, че съм българка. Обичам природата и културата ни. Но, когато в Дубай споделях откъде съм, реакциите бяха доста негативни. Защото повчето хора тук не са приветливи. Това не ми харесва – мнозинството тук е винаги начумерено, всички се оплакват, завиждат, желаят си лошо един на друг. От ястията баницата ми липсваше най-много. Нищо не може да я измести.

Въпрос: И последно – какъв съвет би дала на младите, които искат да видят света, но нямат смелост?

Отговор: Пътувайте, осмелявайте се. Ако имате шанс, не го изпускайте, грабнете го веднага, колкото се може по-рано. Запознайте се с другите култури, образовайте се – това е безценен опит. Едва тогава ще успете да осъзнаете себе си, тогава ще разберете колко малко неща в живота всъщност имат значение.